Бързото живеене – плюсове и минуси

Ако можем да отличим с нещо 21-то столетие от предходните то това би било бързината, с която нещата се случват. Човек е способен да обиколи света за дни, комуникираме на момента с хора на другия край на света, знаем какво с случва и дори можем да съпреживяваме в реално време събития на места, които родителите ни са познавали единствено като географско понятие. Цялата тази бързина е основа на много и на пръв поглед необятни възможности, но освен това крие и някои рискове. Възможността да имаш на практика всичко тук и сега в голяма степен стеснява, а на моменти и лишава човек от възможността да чака, да се надява, да понася напрежение и да отлага наслаждението си. Повечето хора тук биха възкликнали, че това е плюс. На кой му се чака? Въпросът е дали това, че не ни се налага да чакаме не се превръща в невъзможност да чакаме. Когато човек получава нещата бързо и почти без усилия, това създава впечатление, че да бленуваш и страдаш за нещо е загуба на време. Просто ще го замениш с друго, по-ново и удобно. Дори връзките стават отговарящи на този стандарт. Бърза привидна близост, без особено задълбочаване, а другият е гледан като обект, който е тук, за да ни достави щастие. В този ритъм на консуматортво слогани като „Just do it” (бяха казали от една марка, използваща за символ древногръцката богиня на победата) показват съществена част от философията на нашето съвремие. Често пъти „правенето” замества мисленето, преживяването, чувстването.
Какво губим като печелим бързина и удобство? Губи се задълбочеността на отношението, комплексността на преживяването, многопласността на чувстването. А колкото по-бързи, успешни и сякаш недосегаеми сме, толкова повече страдаме, но без реално да го правим. Защото в днешно време е популярно да си позитивен и тук се впряга цяла армия от защити, рационализации и дори налудно мислене, само и само да избегнем психичната болка. Нищо не трябва да напомня, че сме уязвими и в този ред на мисли нищо вече не е психично, всичко е причинено от вируси, шипове, лошо хранене и т.н. Защото е приемливо тялото да е болно, но душата ти да я боли – не е. Дори става политически некоректно да бъдат използвани думи като „пациент”. В медицината все по-разпространено е названието „клиент на медицински услуги”.
Кое е това, което толкова пречи да кажем, че страдаме, че ни е трудно и имаме нужда от помощ? Или с други думи – да сме пациенти? Това значи да можеш да признаем, пред всичко пред себе си, че има проблем, че чувстваме страх и несигурност и да се довериш на квалифициран експерт, с който заедно да мислите и предприемате стъпки за промяна. Да си пациент значи да си в привидната позиция на слабия, а това се свързва с неудоволствие. Всички сме справящи се, проактивни и случващи. И в тези случай звучи някак естествено да „пазаруваш” медицински, психотерапевтични и какви ли не услуги. Не че имам проблем, просто искам да се „упгредна”. И в тази спирала да нарцистично задоволяване и пълнене все по-често пропускаме просто да бъдем – да бъдем силни, да бъдем слаби, да бъдем себе си. А в това пътуване към себе си психотерапията може да бъде добър спътник. Спътник, който може да предложи едно пространство – лично такова, в което пациент и терапевт да имат възможност да мислят, без непременно да са притиснати от срокове и належаща нужда от постигане на инстантни резултати (Не че и в тази сфера да предлагаш бърза и лесно смилаема „услуга” не е блазнещо за мнозина.) и поне в това защитено пространство да си позволим силата да бъдем уязвими.