ПУБЛИКАЦИИ

В дни, когато светът се променя с толкова бързи темпове, за да съхраним чувството си за реалност изисква от нас да променим и нашето разбиране за света. В моменти, когато голяма част от заобикалящата реалност и ежедневие не отговарят на изградените трайни представи вътре в нас, съвсем очаквано е да изпитваме чувство на безпокойство и липса на твърди ориентири в живота си. В такъв момент ролята на специалистите по психично здраве и помагащите професии са натоварени в още по-голяма степен със задачата да предложат адекватна, навременна и достъпна грижа, както за своите пациенти/клиенти, така и за общността като цяло.
Предизвикателствата, с които отделния човек, а и обществото, са принудени да се справят е очаквано да се предположи наличието на реакции и поведение, които в други условия биха били причислени към девиантното и абнормното, но поставени в контекста на днешния ден са „нормални” (разбираеми) човешки реакции на „ненормална” ситуация. Опитът на човек, в това число на ниво тяло, психика и социално функциониране да оцелее, да намери смисъл, за да може да превъзмогне случващото се, често пъти не са най-адаптивните и могат да изискват ресурс, с който личността или общността да не разполага.
В подобна ситуация е важно да има кой да предложи разбиране и удържане, за да има шанс да се върнем към баланса – вътрешен и външен. Тази стабилизираща роля формално е присъща на власт имащите институции, но не бива да подценяваме и ролята на неформалните такива. Подобна функция може да бъде поета от психотерапевтичните общности, чиято ежедневна работа е свързана с това да предлагат възможност за набелязване, преосмисляне и нови решения в турболентни и трудни житейски ситуации. Търсенето на психотерапевтична подкрепа в такава ситуация, дава възможност човек да намери пространство (в днешната реалност виртуално), в което спокойно и защитено да изследва своите тревоги и да пре/открива нови начини за справяне и подкрепа. Тогава подтиснатото настроение, безсънието или парадоксалната приповдигнатост могат да придобият смисъл, свързвайки актуалността на ситуацията с предишния ни житейски опит и особености като хора, а не да водят до необяснима тревогата или непоносимо напрежение свързано със катастрофични представи за настоящето и бъдещето.
Квалифицираният психотерапевт ще съумее да подкрепи личността/семейството/общността да възстанови усещането за контрол и смисъл и по този начин да бъде повишен капацитетът за справяне и преодоляване на затрудненията.
Търсенето на психотерапевтична помощ в моменти на криза дава възможност за:

• Ориентация и по лесно приемане на актуалната ситуация.
• Разграничаване на реалните параметри на заплахата от въображаемите/фантазмени такива.
• Удържане и осмисляне на трудните и болезнени емоции и преживявания, като страх, безпокойство, тревога и панически реакции.
• Предотвратяване на поемането на рискови и необмислени действия.
• Осигуряване на разбиране и подкрепа на собствените специфични преживявания и предизвикателства.
• Възможност за намиране на нови – адаптивни и развиващи личностния потенциал начини за справяне.

Ако можем да отличим с нещо 21-то столетие от предходните то това би било бързината, с която нещата се случват. Човек е способен да обиколи света за дни, комуникираме на момента с хора на другия край на света, знаем какво с случва и дори можем да съпреживяваме в реално време събития на места, които родителите ни са познавали единствено като географско понятие. Цялата тази бързина е основа на много и на пръв поглед необятни възможности, но освен това крие и някои рискове. Възможността да имаш на практика всичко тук и сега в голяма степен стеснява, а на моменти и лишава човек от възможността да чака, да се надява, да понася напрежение и да отлага наслаждението си. Повечето хора тук биха възкликнали, че това е плюс. На кой му се чака? Въпросът е дали това, че не ни се налага да чакаме не се превръща в невъзможност да чакаме. Когато човек получава нещата бързо и почти без усилия, това създава впечатление, че да бленуваш и страдаш за нещо е загуба на време. Просто ще го замениш с друго, по-ново и удобно. Дори връзките стават отговарящи на този стандарт. Бърза привидна близост, без особено задълбочаване, а другият е гледан като обект, който е тук, за да ни достави щастие. В този ритъм на консуматортво слогани като „Just do it” (бяха казали от една марка, използваща за символ древногръцката богиня на победата) показват съществена част от философията на нашето съвремие. Често пъти „правенето” замества мисленето, преживяването, чувстването.
Какво губим като печелим бързина и удобство? Губи се задълбочеността на отношението, комплексността на преживяването, многопласността на чувстването. А колкото по-бързи, успешни и сякаш недосегаеми сме, толкова повече страдаме, но без реално да го правим. Защото в днешно време е популярно да си позитивен и тук се впряга цяла армия от защити, рационализации и дори налудно мислене, само и само да избегнем психичната болка. Нищо не трябва да напомня, че сме уязвими и в този ред на мисли нищо вече не е психично, всичко е причинено от вируси, шипове, лошо хранене и т.н. Защото е приемливо тялото да е болно, но душата ти да я боли – не е. Дори става политически некоректно да бъдат използвани думи като „пациент”. В медицината все по-разпространено е названието „клиент на медицински услуги”.
Кое е това, което толкова пречи да кажем, че страдаме, че ни е трудно и имаме нужда от помощ? Или с други думи – да сме пациенти? Това значи да можеш да признаем, пред всичко пред себе си, че има проблем, че чувстваме страх и несигурност и да се довериш на квалифициран експерт, с който заедно да мислите и предприемате стъпки за промяна. Да си пациент значи да си в привидната позиция на слабия, а това се свързва с неудоволствие. Всички сме справящи се, проактивни и случващи. И в тези случай звучи някак естествено да „пазаруваш” медицински, психотерапевтични и какви ли не услуги. Не че имам проблем, просто искам да се „упгредна”. И в тази спирала да нарцистично задоволяване и пълнене все по-често пропускаме просто да бъдем – да бъдем силни, да бъдем слаби, да бъдем себе си. А в това пътуване към себе си психотерапията може да бъде добър спътник. Спътник, който може да предложи едно пространство – лично такова, в което пациент и терапевт да имат възможност да мислят, без непременно да са притиснати от срокове и належаща нужда от постигане на инстантни резултати (Не че и в тази сфера да предлагаш бърза и лесно смилаема „услуга” не е блазнещо за мнозина.) и поне в това защитено пространство да си позволим силата да бъдем уязвими.

Начинът на живот, свързан с висока ангажираност, кариерен фокус и промяна на традиционните полови роли, водят след себе си редица предизвикателства за съвременния човек и опитите му да намери партньор. Традиционните патриархални ценности определящи мъжа като активната страна в социално, финансово и интимно отношение, последните десетилетия търпи значими промени. Този факт от една страна се приема с ентусиазъм от навлизащите в зрялостта млади хора, но също така и носи известна доза объркване и несигурност. Ясните роли (мъжко/женско) вече не звучат така убедително и много хора намират за трудно да намерят и дефинират своята собствена представа за това кои са те, представа, която да отговаря на вътрешните им пориви и в същото време да е в синхрон с очакванията, които сами поставят към себе си и с които се идентифицират.
Често пъти тези затруднения рефлектират и върху очакванията ни какъв трябва да бъде желаният от нас партньор. Когато човек няма достатъчно гъвкава представа за това точно какъв трябва да бъде другия, то често нещата не се получават. Нагласата, че търсим някой по образец, някой, който да отговаря на всичките ни очаквания е позиция свързана с възприятието, че другия е тук, единствено и само, за да удовлетвори нашите търсения и нужди. Подхождайки така към потенциалните си партньори, често не си даваме сметка за подводните камъни, които сами поставяме пред връзките си. В такива случаи шансът да бъдем разочаровани е голям и възможността да отхвърлим хора, с които бихме били съвместими е значима.
Как да разберем дали сме съвместими с някого? Съвместимостта между партньорите в една връзка е свързана с отношения на равнопоставеност, уважение и способност партньорите да се наслаждават един на друг, независимо какво правят заедно. Взаимоотношенията процъфтяват, когато двама души споделят приятелство и любими дейности, но въпреки това, не е задължително двойката да има изцяло общи интереси. Хората често правят грешката да приемат, че за тях има само един човек или “сродна душа” и вярват, че този човек ще ги допълва във всяко едно отношение. Дори когато намерите подходящ избор за вас, този човек няма да споделя всички ваши интереси или да отговаря на всички ваши нужди. Проблеми и конфликти възникнат във всяка връзка, въпреки това има много потенциални партньори, с които може да сте съвместими и с които можете да развиете способността за изграждане и подържане на трайни, емоционално наситени взаимоотношения.
Защо връзките се провалят? За съжаление не винаги избираме партньори по правилните причини. Често сме привлечени от някого водени от напълно неясни за самите нас подбуди. Това се дължи на фактът, че сме склонни да избираме партньори, които се отнасят към нас по сходен начин, на този, който сме получавали като деца от обгрижващите ни близки. Често пъти черти или качества, които не харесваме във нашите родители са точно тези, които ни привличат в партньорите ни. Това би могло да бъде проблемно в случаите, когато отношенията в родното ни семейството са били напрегнати и конфликтни. Някой, когото първоначално виждаме като човек със значими ценности, в последствие може да възприемем като критикуващ и осъждащ в отношението си към нас. Някой, който сме избрали заради чувството на стабилност, което буди у нас, може в крайна сметка да изглежда „скучен“ и да не изпитваме желание към него. За да избегнем подобни затруднения нашето търсене на партньор е добре да не се основава на липсите ни. Добре е ако можем да отделим време, за да разберем какво ни тласка към партньори, които в последствие ни разочароват. Това може да бъде болезнен процес и да е свързано с реактивирането на неща от миналото, но ако е направено с подкрепата на квалифициран психотерапевт, би могло да има ключова роля не само за по-удовлетворяващи ни връзки, но и за по-високо качество на живот и психично благополучие като цяло. В един подобен процес на консултиране или терапия може да си отговорите на въпроси като:
 Какво от типичните за вас модели на отношения с другите не са благоприятни за вас в дългосрочен план.
 Каква е вътрешната динамика, която оказва въздействие и пречи на междуличностните ви отношения?
 Имате ли тенденция да бъдете твърде критични?
 Опитвате ли се да контролирате хода на връзката?
 Имате ли склонност да избягвате задълбочаване на отношенията и защо?
Идентифицирайки собствените си „слепи петна” в отношенията и критични вътрешни гласове е първата решителна крачка към партньорски отношения, които можем да изживеем пълноценно, едва когато сме изградили удовлетворяваща връзка със самите себе си.

Основното средство за комуникация между хората е езикът, а способността на човек да предаде чрез речта достъпно и разбираемо своите чувства и преживявания стои в основата на човешкото общуването. Повечето хора успяват в значима степен да разпознаят, разграничат и опишат своите чувства и емоционални преживявания. Защо е важно да можем да мислим и говорим за емоциите си? На първо място защото това е начин да познаваме и разбираме по-добре самите себе си.
Нашите чувства са на ръба между усещанията на тялото и психиката. Много от емоционалните преживявания са свързани с промени в усещанията на телата ни. Когато имаме ситуация, в която за човек е трудно да разбере каква е връзката между сигналите получавани от тялото и чувствата, които изпитва в този момент, може това да има редица последици върху качеството му живот. Не малко хора имат трудности да назоват своите психични преживявания, когато са уплашени или силно развълнувани, за сметка на телесните такива. Всички ние сме подали в ситуации да кажем или чуем – сви ме стомаха, заболя ме главата, усетих пеперуди в корема си – и всичко това за моменти в които сме били притеснени, тревожни, ядосани или сме изпитвали привличане. И ако последния пример използва метафора, за да опише телесното усещане, което придава известна лиричност на преживяването, то другите примери ясно показват как връзката между това какво изпитва тялото ми и как то е свързано с чувствата ми – лесно може да бъде прекъсната.
Какво обаче стои в основата на емоционалната осъзнатост?
Връщайки се в началото на човешкия живот виждаме едно беззащитно и силно зависимо от грижите на майка си (грижещите се фигури) бебе. Неговите емоционални преживявания се свеждат основно до това да изпитва дисконфорт и задоволство от задоволяването на телесните си потребности – да е нахранено, чисто и отпочинало, да не изпитва болка или друг тип телесен дискомфорт. Ако това е началото на емоционалния живот, то за напред предстои дълго пътуване на това бебе, за да развие пълния човешки капацитет за изпитване на множество сложни и разнообразни по своята проява емоции. Основна роля в изграждането на тази способност свои средата, която се грижи за това дете. Социалните връзки, езикът, способността за фантазиране, игра, плач, социалната усмивка – играят роля в емоционалното регулиране, а всички тези компоненти са подпомогнати от общуването на майката с бебето. Ако майката е способна да придава смисъл на силните емоционални състояния на детето, както и на други прояви на неговият вътрешен свят, чрез словесно и не само общуване, то тогава детето започва да разширява своя набор от възможности за изпитване на различни чувства. То става все по-самостоятелно и способно само да регулира емоциите си, което е част от саморегулацията на цялото му съществуване.
Основната причина за това е, че регулацията на емоциите е свързана със способността да се запази и поддържа вътрешен психичен баланс в моменти, когато тревогата и напрежението са високи. Родители, които нямат способност да съпреживяват усещанията на малките си деца и да им върнат разбираем и достъпен отговор какво се случва в тези моменти на напрежение със самото дете, затрудняват детето да изгради опит свързан със собствените му чувствени преживявания. Този опит служи за изграждане на усещане за вътрешна хармония, идентичност и умения да се борави с различни емоционалните преживявания.
Хората, които по една или друга причина, не са съумели да изградят способност за емоционална осъзнатост често имат следните характеристики
• трудно разграничават психичните от телесните усещания
• разпознава малък брой емоционални и чувствени преживявания
• затрудняват се при описание на чувствата си
• говорят за емоциите си по откъснат и странен начин, по-скоро като наблюдение отколкото като изживяване
• има дебни или никакви фантазии
• твърде конкретни и суховати са в общуването си
• често са социално изолирани
• трудно създават дълбоки, емоционално наситени връзки с другите
• по-често от хора без подобни особености, страдат от психосоматични заболявания
• склонни са да прибягват до емоционално хранене

Това състояние на неспособност за осмисляне на емоциите влияе на целия живот на човек, през успешната работна комуникация до качеството на интимните връзки и типа родителстване, което има.
В тези случаи един от възможните начини за подобряване на нашата емоционална осъзнатост е психотерапията. Психотерапията дава възможност на човек, преосмисляйки и намирайки нови решения на вече отминали преживявания, да изгради нови представи, варианти и начини за справя, основавайки се на опитността на зрялата личност и нейните психични възможности. С други думи обръщането към опитен и квалифициран психотерапевт и срещата с така известната още от времето на Фройд – talking cure – (лекуване чрез думи), ни дава възможност чрез думите не само да видим житейската си ситуация от нов ъгъл, но и да можем да го почувстваме по- пълноценно.